понеделник, 2 юни 2014 г.

Какво не е образованието - есе на Гаяне Минасян


Идеята, че трябва да знаем по малко от всичко, за да можем "после да си изберем кое е за нас", стои в основата на това, което наричам образователна порнография - образование, което лишава ученето от тръпка, интимност, откривателство и интерес
Гаяне Минасян, Национална мрежа на родителите



Гаяне Минасян
Във все по-разрастващата се дискусия за бъдещето на българското образование ние не можем ясно да кажем какво трябва да се направи, докато не сме наясно какво е и какво не е образованието.

Образованието не е подготовка за бъдещето/живота. Съвременната образователна система е изградена около презумпцията, че "подготвя децата за бъдещето". Тя е машина, която обучава човешките същества да отлагат живота си за неопределеното бъдеще (12 години - цяла вечност за шест-седемгодишното дете на прага на системата). Когато отложиш нещо за достатъчно дълго време, ти го убиваш. Именно за толкова дълъг период системата откъсва децата от собствения им живот. Какво е животът - това са личните преживявания, интереси, любови и радости. Системата подчинява всички тях на едно обучение от военен тип в полза на дефинирани от други хора бъдещи "правилни" преживявания, интереси, любови и радости. Когато завършат, децата са така добре обучени в това, че веднага с готовност отлагат живота си за още по-неопределеното бъдеще (когато "стана пенсионер"). Те го правят, защото са напълно безпомощни нито да си спомнят, нито да си дефинират какви бяха собствените им интереси, преживявания и радости и какво по дяволите искат да правят с тоя живот. Те излизат от училище с отчаяна нужда някой да диктува ежедневието и живота им. Оттук и носталгията на мнозина по училищните дни, когато всичко е било организирано и определено от някой друг - защото са усвоили добре умението да се подчиняват и това са водите, в които се чувстват добре.

Противно на тази система истинското образование (а не системата) е процес, който те свързва със сегашната, а не с бъдещата "действителност"
То е нещо, което поетапно осъществява и заздравява връзката между уникалното ти аз и общия свят, който споделяш с останалите днес. То е нещо, което те прави все по-адекватен на действителността, а не на административните експериментални бълнувания. Трябва да отбележим, че тези, които правят учебните програми в България днес, са хора, които са по дефиниция откъснати от реалността - те се хранят от гарантираното финансиране от други хора, независимо от своето невежество и пълната си непригодност. Те работят в институции, в които всеки може да безобразничи, тъй като няма да носи отговорност - носи я "институцията", защото тя "му е казала да прави така". Там няма никаква обратна връзка от реалността - т.е. живота; тези институции са защитени от реалността парници, в които могат да се развиват всякакви уродства, които иначе биха били изцяло нежизнеспособни.

Система, която те откъсва от собствената ти воля, е система, която краде животи. Ако някой ти открадне действителността и те препрати към бъдещето, той е откраднал живота ти. Не е възможно да се подготвиш за никакво бъдеще, което не си създал сам. Не е възможно да се подготвиш за никакъв живот, при положение че не живееш своя. Защото друг живот на разположение нямаш.

Образованието не е ходене на училище
Образованието не е всекидневно местене на телесни части от дома до една и съща сграда по едно и също време, независимо дали искаш или не. То не е прошнуроване, прономероване, чипиране и стандартизиране на образователни единици (разбирай деца) с цел осигуряване контрол върху присъствието им на поточната линия. Дори когато се води добитък на паша, не се води на едно и също място всеки ден. Насилственото ходене на училище не гарантира нищо друго освен намразване на това училище. Децата не са ни длъжни за това, че голяма част от нас като възрастни сме си избрали живот на роби, в който "всеки ден правим това, което не искаме". Истината е, че мнозина държат децата им да страдат от същото, за да не се окаже, че са се минали така жестоко напълно безпричинно, като кръгли глупци.

Няма естествен процес, който да трае по цял ден всеки ден и да протича по един и същи начин през цялата година. Жизнените процеси са винаги на сезони, циклични, на тласъци с различна интензивност и не преминават по строг график. Днешният високостандартизиран начин на живот е рожба на механистичния възглед за света, дошъл с индустриализацията, който поставя ефективността над живота (но накрая демонстрира възможно най-ниската ефективност). Децата не са ни длъжни, че сме се подчинили на него, и никога няма да пляснат с ръце и да го приемат и дружно да станат "отличници" просто защото ние сме казали така. Колкото и да ги прошнуроваме, стандартизираме и прономероваме, те винаги ще се бунтуват срещу това, като за целта имат два основни начина - или самоунищожение поради усещането за неадекватност на този противен свят, или унищожение на самия свят, защото е противен.

Образованието не е резултати от тестове

Удивителна е готовността, с която учители и родители се хвърлят и подчиняват живота в цялата му сложност, многообразие и величие на вълненията около някаква спорна оценка по спорни предмети, поставена чрез система, създадена от спорни личности. Колко показателна може да е една оценка за това как съм се представил, да речем, на десетгодишна възраст в представлението "попълване на квадратчета" в дисциплина, която в момента няма нищо общо с интересите ми? Ден след ден дресираме децата да изпълняват команди, като наричаме това "учене", и им внушаваме притеснения, стомашни язви и депресии заради неща, които нямат нищо общо с истинския живот. Внушаваме им, че животът е поредица от актове на доказване и получаване на одобрение от страна на някое високопоставено лице. Подчиняваме самооценката им като човешки същества и личности на тесните празни квадрачета, които са буквална илюстрация на кръгозора на образователните чиновници. Нищо чудно, че след време се превръщат в озлобени зверчета или смачкани, изцедени човешки същества! Обсебвайки безобразно цялото им време (целодневно обучение?!) с комплексарско бълнуване за безконечни тестове и оценки, ние им отнемаме всяка причина да обичат този живот, както и да уважават нас - защото, освен че им внушаваме, че животът е гаден, обединяваме сили с неговата гадост, вместо да ги спасяваме от нея, както те интуитивно очакват, че трябва да постъпи един родител. "За тяхно добро" ние сме се превърнали в техни мъчители.

Никой не ме е оценил, за да получа право да се родя (макар че на мнозина достатъчно увредени от образователната система хора им се иска да правят именно това). Никой не може да ме оцени и за да живея. Никой не може да ме оцени, защото на света не се е появявало нищо като мен, с което да бъда сравнена. Състезанията и сравненията имат смисъл само когато са доброволни. Само тогава служат като стимул поради това, че събират хора, които целят високи постижения в конкретна област (защото споделят общи интереси) и могат да се учат един от друг как са постигнали това, което са постигнали. Изпитите и оценките имат място, когато са доброволно пожелани, за постигане на определена, лично поставена цел; на възраст, в която човек може да направи ясното разграничение, че постиженията в дадена област не определят стойността му като човешко същество.

Образованието не е в количеството запаметени данни

Образованието не е данни, а способността да ги осмисляш и да боравиш с тях. Образованието не е усвояването на информация, а способността да създаваш информация. Именно това е, което отличава всички хора, допринесли за развитието на човечеството, от останалите, които консумират техните достижения. Образователната ни система учи на консуматорство не само заради раболепието си пред масовата комерсиализирана култура, но и заради отношението си към знанието като към нещо, което се консумира, а не като към нещо, което се създава. Днес робуваме на съвсем архаично разбиране за знанието; не сме се придвижили на милиметър от мисленето по време на килийното училище, когато великата работа е била самият достъп до информация - че някъде по света има китове, че има чернокожи, че има български букви. Единици са били хората с такъв достъп и важното за провинциална България е било да узнае тези неща. Днес информацията е достъпна отвсякъде в неизмерими количества - не само е отживяло, но е направо невъзможно да я узнаем. Днес трябва да се научим да се ориентираме в нея, да я ползваме и да я създаваме. Това изисква съвсем различна философия за образование от философията за "всестранно развитата личност", която "знае" всичко (но не може нищо).

Системата за образование, основана на запаметяването на информация, трайно инвалидизира децата, защото ги принуждава ден след ден да ампутират от комплексната си личност емоциите и тялото, и оставя само мисленето, при това най-ограничената му част - тази, отговорна за механичното запаметяване и логиката. В училище те нямат право да чувстват (трябва да правят всичко, независимо дали им е приятно или не, дали ги е страх или не, дали го обичат или не, дали ги радва или не) и да се движат (само по 90 минути седмично, в рамките на норматива). Така те излизат оттам инвалиди - емоционални и физически, а оттам и мисловни, тъй като човек не може да измисли нещо смислено, ако е лишен от емоции и физическа енергия и здраве, или поддържа и двете с помощта на химически вещества, наречени лекарства. Мнозина остават инвалиди за цял живот.

Идеята, че трябва да знаем по малко от всичко, за да можем "после да си изберем кое е за нас", стои в основата на това, което аз наричам образователна порнография - образование, което лишава ученето от тръпка, интимност, откривателство и интерес. Оттам тя го лишава и от радостта от достижението на откритието. Това образование разголва наготово и насила обекта на знание подобно на порнографията, която отнема от сексуалността цялата тайнственост и финес, цялата интимност, цялата тръпка и трудност на откривателството и опознаването. Защото, както казва един неназован коментатор по отношение на разбирането на образователната ни система за сексуалното образование, "Жената трябва да е загадка за юношата и младия мъж, а не просто вагина от учебника по биология. Иначе никаква любов не е възможна." (Моля да не ми се приписва първосигнално, че съм против това децата да знаят за секса). Любовта е свързана с откривателството, вълненията и с усилията, положени, за да стигнеш до нещо. Когато нещо ни се разкрие прекалено лесно, да не говорим насилствено, ние нямаме уважение към него. Ето защо знанието без откривателство и без загадка е образователна порнография, която създава не образовани хора с благоговение към знанието, а сертифицирани циници, за които знанието е обект на търгуване, средство за "задоволяване" на по-нататъшните им телесни/житейски нужди.

Образованието не е работа на някое министерство

Никой чиновник не може да те образова. Никоя министерска програма не може да ти гарантира "висок успех" и "качествено образование". Никаква регулация не може да гарантира добри учители. Учител е не този, който е раболепничил в необходимата степен на чиновническите стандарти, за да получи съответната тапия; учител е този, който заслужи да остави трайна следа в живота ти, независимо дали във или извън образователната система. Докато си мислим, че образованието е административен процес, който ще бъде "оправен" от министерството, образователната система ще продължава да бълва хора, които стават именно за това - за административни процеси, послушание и готовност да бъдат "оправяни" от някого.

Истинското образование е непредсказуем и оттам неуправляем процес. То води към нови пътища, непознати земи и ненаписани дефиниции. То е процес, в който сработвам собственото си неповторимо аз с действителността и околните. А за да го сработя, трябва първо да го открия. А за да го открия, трябва да експериментирам със себе си. Ето защо образованието е толкова силно индивидуален процес. Това не означава, че децата нямат нужда от преподаване; това не означава, че няма нужда от учебни предмети; това не означава, че възрастните няма какво да дадат на децата. Означава обаче, че образованието е силно динамичен, а не фиксиран процес; че е строго индивидуален, а не стандартизиран процес; че е постоянен процес, а не еднократно събитие, което завършва с дипломиране. Означава, че никой, включително и вездесъщото министерство, европейските програми и районният инспекторат, не може да ти го гарантира, нито да ти гарантира неговото "качество".

Образованието не е средство за "осигуряване" на бъдещето

Образованието не е средство "да си гарантирам хляба". Човек може да усвои занаят, професия, умения, чрез които да си изкарва хляба, но образованието нито започва, нито завършва с професионалната реализация. Образованието е средство не за професионална, а за личностна реализация. А професионалната реализация е следствие от личностната реализация и само едно от нейните изражения, не обратното. Именно затова е толкова порочен подходът за "изискванията на бизнеса към образованието", който слага каруцата пред коня. Образованието е средство на първо място за самоопределение, а след това - на осмисляне и пресътворяване на живота. Образован е този човек, който, след като намери своето място на света, е способен да създаде нова дефиниция на нещата, а не само да повтори старата. Той ползва старата дотолкова, доколкото му помага в собственото му търсене на дефиниция. За него "учебната програма" не е краят, а началото на образованието.

- - -

В днешно време сме свидетели не на любов, а на култ към образованието. Култ е всяко нещо, което те откъсва от живота, което поставя себе си над него и е готово да му навреди, за да постигне целите си. В какво се състои животът? В радостта, любовта, любопитството, спонтанността, движението, здравето. Днешното образование е противно на живота. То отнема от децата всичко това - то вреди на здравето им (разболява ги от болести на нервна почва, с боклучава храна по училищните лавки, с ограничаване на движението), лишава ги от радост ("какви са тия лигавщини?! Тук се иска дисциплина и отговорност да правиш неща, които са ти неприятни!"), отлага любопитството им за неопределеното бъдеще (когато са "достатъчно отговорни" сами да определят какво да учат). То няма уважение към спонтанните процеси на живота; то се стреми да ги дирижира.

Не е възможно в България да има възраждане на образованието, докато няма възраждане на уважението към живота и личността. Никоя учебна програма, пък била тя и в съгласие с вездесъщите европейски изисквания, няма да донесе желаните резултати, докато не захвърлим ограниченото разбиране за знанието като набор от данни и не възприемем две неща за "образователен минимум": любопитството (което трябва не само да се е съхранило, но и да се e развило у нашите деца на изхода на образователната система) и достойнството като основен белег на човечност - достойнство, което може да бъде съхранено единствено чрез уважение и свобода.

Системата подчинява всички тях на едно обучение от военен тип в полза на дефинирани от други хора бъдещи "правилни" преживявания, интереси, любови и радости. Когато завършат, децата са така добре обучени в това, че веднага с готовност отлагат живота си за още по-неопределеното бъдеще (когато "стана пенсионер").

Истинското образование е непредсказуем и оттам неуправляем процес. То води към нови пътища, непознати земи и ненаписани дефиниции. То е процес, в който сработвам собственото си неповторимо аз с действителността и околните. А за да го сработя, трябва първо да го открия.

източник

вторник, 21 май 2013 г.

Образованието има нужда от революция

Образованието има нужда от революция, не от еволюция: Сър Кен Робинсън и идеите за промяна на глобалното образование
Силвия Андреева, сертифициран Т.У.Р. и Т.У.У. инструктор

Не е лесно да пиша за човек, когото не познавам. Някак ми е странно, но пък е точно навреме. Днес съм на вълната на стандартизираните тестове. Или изходните нива. Или националното външно оценяване. Или матурите. Който както предпочита да ги нарича. На нея съм от известно време и да пиша за някой с идеите на Сър Кен Робинсън в този момент е като светлина в тунела, защото ми дава надежда и мотивация да направя нещо, за да променя нещата. В същото време е като слънчево затъмнение – знаеш, че някъде там има работещи идеи и модели, но българското образование е в сянката на една държава, която подценява народа си.

През 2006-та година Сър Кен Робинсън е поканен да говори на конференцията TED, по онова време провеждаща се в затворен формат за около 1200 участника. Тогава той говори по темата „Защо училищата убиват креативността?“. Няколко месеца след събитието от TED решават да експериментират с качването на няколко от презентациите онлайн на сайта им и една от избраните е тази на Сър Кен Робинсън. Шест години по-късно, през 2012-та, неговата първа презентация все още е най-гледаната TED презентация в света. Свалена над 20 млн. пъти в над 150 държави и продължава да бъде сваляна по средно 10 хил. пъти дневно, отделно от това е постоянно показвана на големи и малки конференции, на работни срещи и семинари по цял свят, с което се предполага, че е гледана от над 200 милиона души.

Защо тази лекция е толкова популярна и какво е значението на нейната популярност?

В нея има две основни теми. Първата е, че всички ние сме родени с естествени заложби да бъдем креативни и системите за публично образование ги подтискат. Втората е, че необходимостта да се култивират такива способности е все по-спешна – поради индивидуални, икономически и културни причини, което налага да преосмислим доминиращите подходи в образованието. Според Сър Кен Робинсън една от причините тази лекция да продължава да пътува из света е, че тези две теми засягат дълбоко хората в личен план. Много хора по света се чувстват маргинализирани от собственото си образование и тази лекция им помага да разберат защо. Втора причина за въздействието на лекцията е, че хората и организациите навсякъде виждат, че настоящите образователни системи се провалят в това да посрещат предизвикателствата, пред които е изправен светът днес и работят усилено, за да открият алтернативни решения. Доминиращите образователни системи се основават на три принципа или предположения, които са съвсем противоположни на това как наистина се живее човешкият живот.
Първо, те насърчават стандартизацията и един тесен поглед към интелигентността, докато човешките таланти са разнообразни и индивидуални.
Второ, те насърчават съблюдаването на правилата и стандартите, докато културният прогрес и постижения зависят от култивирането на въображението и творческия потенциал. Трето, те са линейни и трудно-променящи се, докато курсът на всеки човешки живот е органичен и във висока степен непредсказуем.

В известна степен, тази първа лекция на Сър Кен Робинсън се превръща в точка на сплотяване за един различен разговор за образованието. Разговор, който в последните 7 години става все по-важен.

„Цялата образователна система е един удължен процес за прием в университета“

Целта на общественото образование навсякъде по света е да създава университетски професори – продукт на идеята за академична кадърност. Като деца често сме отклонявани от нещата, които обичаме да правим, с обяснението, че няма да си намерим работа, правейки това. Един от принципите, залегнали в съвременните образователни системи, който Сър Кен Робинсън широко критикува, е йерархията на предметите. Най-високо са поставени математиката и езиците, след това са хуманитарните предмети и в дъното са изкуствата. Коренът на това е назад във времето, когато светът е имал нужда от едни съвсем различни знания и умения на хората, а индустриалният, научен и технически прогрес са били водещи в развитието на обществото. Нашето съвремие е различно. Сър Кен Робинсън не поставя под съмнение важността на тези предмети. Но дали всички хора на планетата имат нужда от това, за да реализират своя личен потенциал?

„Ако не си готов да грешиш, никога няма да измислиш нещо оригинално“

Този цитат на Сър Кен Робинсън стои на видно място в биографията му. Цитатът е от книгата му „Елементът“, която излиза през 2009-та година и е преведена на 21 езика. В основата на книгата стои убеждението, че всеки човек има таланти, които може да развие, но хората не ги използват, дори прекалено малко хора осъзнават, че ги притежават. Книгата разглежда човешките таланти, страстта и постиженията и как срещата на трите прави живота ни пълноценен. В нея има десетки истории на успели и известни личности, изхвърлени от образователните системи, в които са учили, тъй като не са отговаряли на стандартите.

Креативността е толкова важна в образованието, колкото и грамотността и трябва да я третираме със същия приоритет. Децата ще се възползват от шансовете. Ако не знаят – ще измислят нещо, те не се страхуват да грешат. Това не означава, че да грешиш и да си креативен е едно и също, но със сигурност ако не сме подготвени да сгрешим, няма да измислим нищо оригинално. Докато пораснат, децата се научават да ги е страх от грешките. Така управляваме и компаниите. В националните образователни системи грешките са най-лошото нещо, което може да се случи. Резултатът от това е, че обучаваме хората да губят своите творчески способности.

„Образованието е едно от нещата, които оставят дълбока следа в живота ни“

Всички деца имат таланти и ние ги прахосваме безмилостно“. Училището е място, където децата се учат, че да грешиш е лошо, това се наказва. Как тогава можем да очакваме от тази система да израстнат деца, които са подготвени да живеят в бъдеще, в което не знаем какво ще се случи?

Четири години след особено успешната презентация „Защо училищата убиват креативността?“, Сър Кен Робинсън е поканен отново на TED Global. Темата: „Да предизвикаме революция в ученето“ . В тази презентация той набляга на кризата в човешките ресурси и факта, че се справяме доста зле с това да разкриваме и развиваме талантите и потенциала си. Говори за това колко много хора по света не се наслаждават на това, което правят, а чакат да дойде уикенда, за да „живеят“. Според Сър Кен Робинсън една от основните причини за това е образованието, тъй като то измества хората от техните естествени таланти. Световните образователни системи се реформират през последните години, но това не е достатъчно, това е като да поправиш счупена машина, която ще работи по същия начин. Образованието няма нужда от еволюция, а от революция, от цялостно преобразяване.

„Има неща в образованието, към които сме приковани. Едно от тях е идеята за линейност. Започваш оттам и ако преминеш през пътеката, ако направиш всичко по правилния начин, накрая ще бъдеш осигурен до края на живота си.“ Но животът е органичен, а не линеен. Вероятно кулминацията на образованието е да ни приемат в колеж или университет. Обсебени сме от тази идея, а не всеки иска или има нужда да отиде в университет, може би не сега, а по-късно.

„Колежът започва в детската градина“

Има толкова сериозна конкуренция да вкараш детето си в правилната детска градина, че някои деца дори ги интервюират за това на 3 годишна възраст. Или на 6 годишна възраст. Това се случва и тук, в България, не само в САЩ. Още в крехкото детство започва „стандартизирането“, което води до необходимостта от съответствие. Образователните системи са изградени на принципа на веригите за бързо хранене. Те работят в съответствие със стандартите за качество. Така и нашите деца в училище се измерват спрямо стандарта за качество и се категоризират в система от оценки и профили.

Причината, поради която много деца напускат образователната система е, че тя не храни тяхната душа, енергия, страст... „Образованието трябва да прилича повече на земеделието“, - казва Сър Кен Робинсън, „където всяко училище може да разцъфтява, всяко дете може да разцъфтява. Всеки ден, по целия свят, нашите деца постилат мечтите си под краката ни и ние трябва да стъпваме много леко“.

Долината на смъртта в образованието

Сякаш точно навреме, около месец преди празника, с който отъждествяваме образованието в България - 24 май, се проведе TED Talks Education. Съвсем очаквано Сър Кен Робинсън излезе на сцената. Темата му този път беше „Как да се измъкнем от Долината на смъртта в образованието?“. Дори само заглавието е стряскащо. Долината на смъртта? Тръпки ме побиват преди да стартирам видеото и се питам наистина ли стигнахме до такава метафора.

„Човек е естествено различен и разнообразен, а не съответен“

Статистиката в САЩ сочи, че близо 10% от децата в училищна възраст са със Синдром на дефицит на вниманието. Кен Робинсън поставя това под съмнение: „Час след час децата вършат нискокачествена канцеларска работа в училище – не е изненада, че не ги свърта на едно място“.

Учителката на сина ми на последната родителска среща ми каза: „Досега не съм имала дете като него, което внимава и е концентрирано цели 5 часа“. Вярвам й. Децата, в по-голямата си част, не страдат от психологически заболявания, те страдат от нещо, наречено „детство“. Те просперират най-добре в широк учебен план, който оценява разнообразните им таланти, а не само малка част от тях.

Искрата на любопитството

Когато големият ми син тръгна на училище, в очите му искреше онова любопитство, присъщо като че ли само на детските очи. При всяко ново нещо, което откриваше, искрата заблестяваше и озаряваше личицето му. С навлизането все по-напред в образователната система започвам да виждам как искрата блести все по-слабо, а въпросите се преобразяват в твърдения от рода на „защото така трябва“ и „понеже госпожата каза така“. А уроците стават все по-трудни за разбиране и овладяване...

Сър Кен Робинсън вярва, че ако успеем да запалим искрата на любопитството в едно дете, то ще учи без необходимост от външна помощ. Децата са любопитни по природа, а любопитството задвижва постиженията. Вместо любопитство, това, което създаваме в образованието, е култура на сервилност. Нашите деца и учители биват окуражавани да следват рутинни алгоритми, вместо да стимулират тази сила на въображението и любопитството.

„Няма образователна система в света, която да е по-добра от своите учители“

Учителите са източниците на успех в училището. Но преподаването е креативна професия, добрите учители не само предават информация, те са ментори, стимулират, провокират, завладяват вниманието. Но да си въвлечен в задачата преподаване без да се случва учене всъщност означава, че не изпълняваш задачата си.

Според Сър Кен Робинсън проблемът в образованието е, че фокусът се поставя не върху ученето или преподаването, а върху изпитването. Не че то не е важно, стандартизираните тестове имат своето място, но те не трябва да са преобладаващи, още по-малко – водещи, в образованието. Трябва да са с цел диагностика, да подпомагат процеса, а не да му пречат.

„Човешкият живот е, по своята същност, творчески“

Една от ролите на образователната система е именно да събуди и развие творческите сили, вместо това тя създава култура на стандартизиране.

Това, което всички високоефективни образователни системи по света правят на първо място е, че индивидуализират преподаването и ученето. Разбират, че учениците са тези, които учат и системата трябва да увлече тях, любопитството им, личността и творчеството им. Второто е, че дават висок авторитет на учителската професия. Разбират, че няма да има добро образование без добри учители и те трябва да имат подкрепа и възможности за професионално развитие. Трето, в тези системи отговорността да се върши работата е на училищно ниво. Образованието се случва в училищата между учители и ученици и ако премахнеш тяхната лична преценка чрез наложен режим на централно командване, то спира да действа.

„Алтернативните форми на образование, които имат за цел да върнат и задържат децата в училище, имат някои общи характеристики“ – разказва Сър Кен Робинсън. „Те са персонализирани. Учителите имат висока подкрепа. Свързани са с обществото. Програмите са широки и разнообразни. Ученето се случва в и извън училище. Работят!“ Единствено не е ясно защо се наричат „алтернативни“. Ако всички системи правеха това, нямаше да има нужда от алтернативни форми.

„Истинската роля на лидерите в образованието не трябва да бъде командване и контрол“ – обобщава Сър Кен Робинсън, „тя трябва да бъде контрол на климата, създаване на условия за реализация.“

Долината на смъртта е жива

Долината на смъртта в Калифорния се казва така, защото в нея никога нищо не расте, няма живот, тя е „мъртва“. През зимата на 2004-та там се изсипва проливен дъжд. През пролетта на 2005 г. има феномен - цялата долина е осеяна с цветя. Тя не е мъртва. Тя спи. Точно под повърхността са семена, изпълнени с възможности. Чакащи правилното време, за да се реализират. И както става с органичните системи, ако условията са правилни, животът е неизбежен, той се случва постоянно. Вземете една област, община, училище, променете условията, дайте на хората различна гледна точка, различни очаквания, повече възможности. Грижете се и ценете взаимоотношенията между учители и ученици, дайте на хората свободата да бъдат изобретателни и да внасят нововъведения в това, което правят и в училищата, някога изоставени, разцъфтява живот.

„Срещам се с много хора, които просто не харесват това, което правят.“ – казва Сър Кен Робинсън. „Минават през живота си свикнали с това. Не изпитват удоволствие от работата си, търпят я, вместо да й се радват и чакат почивните дни. Но също така срещам хора, които обичат това, което правят и не могат да си представят да правят нещо друго. Това, което правят, е тяхната същност, те изразяват себе си по този начин. За съжаление вторите са малцинството и има много причини за това, но една от тях е образованието. Образованието измества твърде много хора от техните дълбоко заложени таланти и трябва да ги търсите, трябва да създадете обстоятелствата, за да ги намерите, те често не са на повърхността. Това би трябвало да е една от целите на образованието.“ 


*Сър Кен Робинсън се занимава с проблемите на образованието дълги години. Заемал е редица академични позиции, както и е работил и с много правителства и международни организации за създаването на нови политики и стратегии в образованието. Канен е на много международни събития и форуми по теми за образованието, креативността и иновациите заради влиянието, което има върху аудиторията и идеите му в тези области. Автор е на книгите Out of our minds: Learning to be creative, The Element (преведена на български език) и Finding Your Element (излиза на 21 май 2013). Повече информация на: http://sirkenrobinson.com/

снимка: ted.com

източник

петък, 21 септември 2012 г.

Защо на децата масово не им се ходи на училище? - Колонката на ... - Edna.bg

Защо на децата масово не им се ходи на училище? - Колонката на ... - Edna.bg

Отговаря Богдана Трифонова:


"Защо на децата масово не им се ходи на училище?" - това е реален въпрос на реална майка на реален първокласник. Зададе ми го вчера и аз започнах да трупам отговори – спонтанни, искрени и първосигнални, каквито са и самите деца.
• Защото на децата не им харесва там. Кой обича да ходи някъде, където не му харесва?
• Защото и Пипи не харесва училището, а Пипи си е за харесване отвсякъде.
• Защото и на учителите не им харесва! Ами, така е. И на тях не им се ходи на училище. А когато на учителя не му се ходи на училище, как да стане така, че и на детето да му се ходи? Нали пред децата трябва да има един човек с голяма усмивка и светнали очи, който по най-вълнуващ начин да разказва своята наука? Ако там има отегчен човек с угаснал поглед, няма как да бликнат любов и ентусиазъм!
• Защото не всички учители са като онзи митичен Господин по География от 22-ро, например. Защото той (и онези единици като него) успява да накара и хлапетата, които не се вълнуват толкова от география, да я заобичат така, че да започнат да си рисуват, ей така за удоволствие портрет на Симон Боливар… или картина с цветни точки като образец на аборигенското изкуство. Малко са учителите от този вид!
• Защото чантите са убийствено тежки – 7 кг. в първи клас! Освен ако идеята не е да подготвим нов отбор по вдигане на тежести…
• Защото има поне по три тетрадки от всеки предмет! Объркващо!
• Защото има поне по три различни учебника по един и същи предмет на различни издателства! Объркващо!
• Защото в тетрадките се пише повече и се рисува по-малко!
• Защото часовете се провеждат повече вътре и по-малко вън!
•  Защото за кестените е по-приятно да научиш, докато ги събираш, а за гълъбите - докато ги храниш!
• Защото е по-весело, когато чиновете са цветни и стените също. И тази така важна класна стая е хубаво да прилича повече на любимата стая на детето – детската! И никак не е зле да е … хвърчаща!
• Защото е по-хубаво да се учи, докато се играе, а не да се учи, без да се мисли да игра.
• Защото "Защо?" завършва на на "О" и е ужасно важен въпрос, който не бива да се подминава с думите "Пиши и не питай много, много!"
• Защото храната в стола не е вкусна и изглежда странно!
• Защото училището е като… първата любовна среща! Този път цитирам приятел –Георги Тошев, който каза: "Училището е като първата среща - ако този, когото видиш там не те привлича, ако той не те провокира и интригува, дали ще поискаш да има втора среща?" Не. Няма да поискам втора среща. Ще си остана в къщи, няма да вдигам телефона, ще кажа, че "..нещо май не съм много добреее и  май… се разболявам… и аз ще се обадя друг път". Да, ама друг път!
Така, че… това са моите съвсем спонтанни отговори на един въпрос, зададен от реална майка на реален първокласник! Вчера!
Защо на децата масово не им се ходи на училище?

Пишете на Богдана на edna@netinfocompany.bg

четвъртък, 12 април 2012 г.

Родителите имат права на децата, а не върху децата / Glasove.com

Чудесна статия, относно проектозаконът за детето:
от тук:
Родителите имат права на децата, а не върху децата / Glasove.com

Проектът за Закон за детето се представя пред обществото с идеята, че държавата го обособява като самостоятелен правен субект, зачитайки личността на детето. Така тя се явява пряк гарант за спазването на неговите права, което обаче крие сериозен риск както за самото дете, така и за семейството.

Опитът за въвеждане на държавен контрол и стандарти за личния и семеен живот създава вероятност държавата да предизвести атрофия и

срив на семейната институция

Според правната логика, за да бъде едно лице самостоятелен правен субект, то трябва не само да е правоспособно, но и дееспособно. До навършване на пълнолетие детето е носител на права, но не е напълно дееспособно, затова отговорност за него носят родителите му. Те го представляват законно по отношение на неговите права и правни действия (съгласно Семейния кодекс и Закона за лицата и семейството) и носят първостепенна отговорност за осигуряване на висшите му интереси (според Конвенцията за правата на детето – КООНПД чл 18).

Докато расте, детето се нуждае от ръководство и напътствие, за да се научи да упражнява отговорно своите права и да съзнава последствията от изборите и постъпките си. Чл. 47 от Конституцията, чл. 17 от Семейния кодекс и чл. 5 и 14 от КООНПД са в съгласие с този житейски принцип и гарантират, че родителите осигуряват ръководство, т.е. възпитание на децата, в упражняването на техните права. Така че правото на възпитание на детето е друг важен елемент от родителските права.

От решаващо значение за развитието на детето е неговият постоянен близък контакт със значим за него възрастен. Интересите на детето не могат да бъдат защитени извън контекста на личните му отношения с един или повече постоянни и близки до него възрастни. Упражняването на такъв тип отношения с детето е съществена част от родителските права, регламентирани в Семейния кодекс.

Законът гарантира защита срещу отделяне на детето против волята на родителите му и съответно предаването му на други лица, които да упражняват родителските права, освен в случаите, когато родителят изгуби статута си на суверен чрез доказано престъпно поведение, като малтретиране или изоставяне на детето.

Законите се създават спрямо определено разбиране за нормалност, а в момента тече повсеместно предефиниране на нормалността на семейните взаимоотношения и отношенията родител - дете.

Основен недостатък на създадения законопроект

е размитият праг за намеса – т.е. ясно дефинираните основания за намеса в живота на семейството. Законопроектът разглежда незрялото, недееспособно дете, като пълноценен правен субект, който е самостоятелен и отделен от семейството, и като такъв взаимодейства пряко с държавата, което прескача границите на родителското представителство.

Според проекта детето е способно безопасно да се излага на влияние на различни агенти, в лицето на държавни служители и сътрудничещите си с тях неправителствени организации, без да е правно обвързано със семейството.

Правата на родителите се отричат и са окачествени като „права на собственост върху детето”, а не като гаранция за неговата лична защита. Това поставя под въпрос съгласуваността на законопроекта както с Европейската конвенция за правата на човека, която в чл.8 защитава неприкосновеността на семейния живот, така и с КООНПД, която в чл .9 гарантира закрила на детето срещу разкъсване на семейните връзки.

Още чл. 1 на законопроекта постановява, че държавата - а не родителите - осигурява подходяща икономическа, социална и дори културна среда на детето, както и свобода на възгледите и сигурност. По-нататък, в чл. 46 (5) представителството на родителите е ограничено до случаите, когато те са съгласни с държавната преценка за най-добрите интереси на конкретното дете. Всичко това, в съчетание с разпоредбата на чл. 74, ал. 1 и 2, които превръщат отнемането на дете от семейството му в административна, а не съдебна процедура – по усмотрението на социалния служител – говори, че държавата предпоставя, че именно тя представлява детето.

Оттук произтича и предвиденото в проектозакона право на държавата да съветва правно, медицински, сексуално и психологически децата на всякаква възраст, без знанието на техните родители. Това на практика означава, че

дееспособността на родителите бива априори ограничена
и им се вменява един вид частично запрещение по отношение на упражняването на родителските им права, или, с други думи, непълна дееспособност.

В чл.46 на проектозакона правата на родителите биват изцяло заместени от задължения. Те придобиват условен статут на временен настойник, а не на пълноправен родител.

Според проектозакона административните органи упражняват надзор върху личното развитие на детето, определят коя среда е подходяща за него. Те получават правото да го отнемат от семейството, ако социалните служители преценят, че грижите, полагани от родителите, са вредни за развитието на детето, или „не осигуряват емоционалното му развитие” например.

Така държавните органи се явяват органи по преразпределение на деца от неподходящи към подходящи родители. Счита се, че личните връзки между родители и деца не са от такова значение за развитието на децата, както държавните стандарти за оптимално развитие. Децата са държавен ресурс, който следва да се формира съгласно държавните планове, стратегии и изисквания.

В чл. 46 възпитанието и ръководството на детето липсват като права на родителите. Проектозаконът задължава родителя да подкрепя детето в "свободното" формиране на неговите възгледи, без да го ръководи и възпитава. Възпитанието съзнателно липсва в целия текст, освен като повод за

санкции срещу родителите

За сметка на това, функциите по възпитанието фигурират в проекта за Закон за предучилищното и училищно образование (ПЗПУО), където се прехвърлят на образователните институции.

Според двата проектозакона родителите са задължени от навършване на 4-годишна възраст на детето да го дадат за възпитание в държавни институции. В противен случай има сериозни санкции, включително отнемане на децата.
Проектозаконът не взима предвид правото на децата на личен живот и отношения. Предвижда се то да прекарва по-голямата част от деня в публична среда, под постоянно наблюдение. В тази среда, в името на „социализацията” и еманципацията от родителите, детето е лишено от възможността за близък личен контакт със значим за него възрастен.

Авторите на законопроекта възприемат рамките на
семейството като ограничение на свободата на детето

и инкубатор на насилие. Те обявиха публично, че искат да освободят детето от ограниченията. Целта на законопроекта според тях е да се премахне традиционната патриархална семейна култура, да се осъществи нещо като културна революция. Законът залага на контрола (наречен „мерки за подкрепа”, "превенция" и „предписания със задължителен характер”), санкциите и сплашването на родителите.

Според проектозакона държавата, чрез своите безлични по характер институции, може да замести личната връзка родител - дете. Очевидно е намерението на държавата именно тя да упражнява права и да извършва правни действия от негово име, което нарушава правото на детето да бъде представлявано именно от своите родители.

От нас зависи дали ще приемем подобна заявка за подмолна подмяна на ценностите - отхвърляне на ролята на връзката между родител и дете и закрилата, осигурявана от семейството, и замяната й с институционална отговорност за грижата за децата, въз основа на приемането на всички родители за виновни по презумпция.

понеделник, 2 януари 2012 г.

Защо обучаваме децата си у дома

Това е една статия на майка, която обучава детето си у дома, а по-надолу са част от статията й по въпроса:

Защото пълним умовете на петокласниците тук в щатите с факти, които ще се окажат напълно безполезни и неуместни по времето, когато те ще са вече големи. Когато порастнат, тези неща отдавна ще са забравени.

Всичко, което всъщност научих в пети клас бе как да да се преструвам, че знам. Как да запаметявам неща само, за да мина тест. Това осъзнаване ме доведе до това да преоценя и да замисля над думата `нуждае се` (относно моето дете) и как една дефектна система, основана на стандартизирано тестване, решава, какво тябва да научи моето дете. Смятам, че ползваните методи и въпроси, които са покрити в обществените училища са остарели, а в някои случаи, откровено безмислени.

Та, какво би се случило ако пълним умовете на нашите петокласници с образователна опитност от истинският живот, с неща, които ги вълнуват и са им интересни? Какво по-дълбоко, по-смислено познание е възможно ако следваме децата си?

Да вземем например един петокласник, който се интересува от бейзбол. Лудо, страстно заинтересуван от бейзбол. Това може да доведе до изучаване на скоростта. На историята. На расови въпроси. На икономика. Той би научил отборите от различните щати и градове. География. Това може да доведе до семейни посещения на бейзболни игри. Посещения на спортни музеи. Той би научил за кариерата (професията) и дисциплината. С малко помощ и находчивост от страна на родителите, той би открил всичко това в собствени срокове, което би направило всичко по-силно. Това е начинът, по който ние естествено опознаваме нашия свят. Като сме заинтригувани.
от тук:
http://www.amberdusick.com/homeschoolingvoyage/why-we-homeschool/

Книга за Домашното Образование

Една майка описва обучението у дома.
Повечето домашно обучени деца са от християнски семейства.
Смятам, че и семейства с друга ценностна система могат да се възползват от техния опит.

`Това е тъканта на нашия семеен живот. Наслаждаваме се да учим. Наслаждаваме се един на друг. Нямам съвършени деца, а със сигурност и аз съм много несъвършена майка, но вярвам, че домашното училище позволи на Кермит и мен да използваме максимално времето, което имаме, да подготвим нашите деца за зрелия живот – и аз съм благодарна за това, и искам да прибавя моя глас на насърчение за другите, които обмислят да пътуват по този път.`



петък, 16 декември 2011 г.

Вдъхновеното Обучение - Валдорф и Монтесори

Една статия на Линдзи Евънс, относно видовете обучение, които вече лека полека навлизат и в България. Статията не е преведена цялата, като имам време, ще го направя. Като начало започва с Валдорфската педагогика и Обучението Монтесори:

By Lindsay Evans
Web Exclusive - August 15, 2008


Децата се раждат със силно естествено любопитство да разберат света около себе си. Родителите, които са първите и най-влиятелни учители на децата, често срещат трудности, объркване и тревога във връзка с планиране прехода на детето им към училищна среда.

Ранното детско обучение през времето се е облагодетелствало от мъдростта и проникновението на много отговорни индивиди и продължава да се развива и днес. Работата на Рудолф Щайнер, Мария Монтесори и други, значително е оформила начина, по който децата днес взаимодействат с учителите и вътре в класните стаи.

Чрез разпознаване нуждите на малките деца и осъществявайки стратегии за ефективно насочване на любопитството им, тези възпитатели са развили много различни, но високо разултатни методи, свързани с ранното детско възпитание. Много независими и обществено основани (държавни) училища, продължават да употребяват техните методи днес.

На пръв поглед, да опознаете различните възпитателни методи, които са популярни, може да ви се стори пряко сили. Най-честият въпрос е: `Кое различава тези философии една от друга?` Целта на тази статия е да представи няколко добре познати видове обучение и да подчертае различията им, така че родителите ще имат основа в знанията си, когато търсят училище, което да подхожда на тяхното семейство.

Валдорф

Валдорфското обучение е основано на работата на австрийският учен и философ Рудолф Щайнер. Първото валдорфско училище е основано през 1919 г. и следва изследванията на Щайнер в нов клон на философията, която той нарекъл антропософия (гръцка дума, със значение – човешка мъдрост). 
Щайнер вярвал, че човешките духовни преживявания могат да бъдат анализирани, ползвайки научни разсъждения и споделени с другите, за да се облагодетелства човечеството като цяло. 
На всеки индивид би трябвало да се позволи неограничена лична свобода, за да изследва и разсъждава върху духовността; получената мъдрост в замяна ще подхрани тялото и душата.   

Въпреки че Антропософията не се преподава директно като предмет на валдорфските ученици, тази парадигма (модел) на духовна мъдрост е родила педагогическо движение, чиято установена цел е, според сайта waldorfanswers.org, да `създава индивиди, които са способни самостоятелно (сами със себе си) да придадат значение на живота си.`

Във валдорфската педагогика се използват естествени материали като дърво и вълна за играчки и обзавеждане, за да се подхранва детското инстинктивно уважение към природата. 

Учениците, особено в ранното си детство са запознавани с нов материал по артистичен начин – чрез приказки, музика или театрално представление например – за да ангажират напълно сетивата на децата и въображението им. 
Подхранването на цялото дете - `глава, ръце и сърце` е съществено в моделът на валдорфското образование. 
Тъй като валдорфската педагогика се стреми да балансира академичното познание с артистични и практични занимания, децата могат да учат плетене, градинарство, движение и други умения, заедно с академичния материал. 

`Ранното детство е невероятно богато време на растеж и учене, но процесът на учене е много по-важен от съдържанието на научаваното в този етап на животът`, казва Джоун Олмон (Joan Almon, coordinator of the Alliance for Childhood), координатор на Алиансът за Детство и редактор на книгата `Какво е валдорфска детска градина?` 

В предучилищна възраст и в детската градина, фокусът типично е върху игра, въображение, имитиране, изкуство, движение и вълшебни приказки. `Моделът за ранното детско образование не е училищен модел, а домашен, с деца от различни възрасти изживяващи заедно живота, както го правят близките в едно семейство`, казва Олмон.

Монтесори

Д-р Мария Монтесори, италиански лекар и педагог, отваря първото училище монтесори в Рим през 1907 г. последвало дипломната й работа с деца с умствени проблеми. Нейният успех с проблемни деца я накарал да развие образователна философия, която да помогне на деца от цял свят. Монтесои вярвала, че децата са родени схватливи, любопитни и имат чудесната способност да се обучават сами, когато са предразположени с подходящи материали и дейности. 
Монтесори говори за детското попиващо съзнание и разглежда децата като способни същества, на които, когато им се даде уважение и доверие блестят в самостоятелно насочена към тях образователна среда.

Класната стая при Монтесори е дом на деца в групи с три години разлика (0-3, 3-6 и т.н.). Класната стая задоволява нуждите и интересите на детето, създавайки образователна среда, където децата могат свободно да се местят от една внимателно подготвена активност кам друга както пожелаят. 
Мебелировката, която е съобразена с ръста на децата, растения и саксии и малки животни правят класната стая удобен детски свят. 

Учителят запознава с нови материали децата индивидуално и показва правилното им ползване, после остава тих и спокоен до детето, докато то експериментира и открива творчески тази активност. Практичните житейски материали учат децата на самостоятелни умения като например почистване, наливане, смесване, сгъване и насочва детската наслада от ученето към всичките пет сетива. 
Тези материали оисновено са самопоправящи се (self-correcting) (Опа, водата се разля, докато я наливах!), и така утвърждават детската спосоност да учат себе си. 

Учителите Монтесори са обучени да разпознават чувствителните периоди в детското развитие и да използват наблюденията си върху децата в тази среда като основа при продължаването на учебната програма. 
Едно дете може да повтаря активностите, колкото пъти иска докато постигне овладяването им. Учителят отговаря всяко дете да овладее всички дейности и материали в стаята през три годишният му престой там.

Едно проучване през 2006г. на д-р Анджелин Лилард и Никол Елз-Куест, публикувано в списание ` Science `, съобщава, че деца с монтесори образование се представят като или по-добре от традиционно обучени деца в академични и социални предмети. 
Д-р Лилард отдава тези заключения предимно на специалните монтесори обучителни материали, изграждане на социални умения и насочената към детето програма на монтесори. `Често в монтесори има специално социално обучение с уроци как да се разрешават конфликти, любезно помолване за нещо и т.н. Вярвам, че децата виждат все повече примери за бедно социално взаимодействие в обществото и затова се нуждаят от точно такова обучение и разиграване на ситуации`, казва Лилард.

Additional Options
You may also consider options such as a public preschool or kindergarten. Visit your local public school and talk to parents whose kids are enrolled. Depending on the school district, teachers, and funding, you may find a successful program that works for you.

Another option is a cooperative preschool or kindergarten. Co-ops are independent schools organized and administered by a group of parents who hire trained teachers for their children. Parents share responsibilities of running the school and assist in the classroom on a rotating basis. You can learn more here: www.preschools.coop

In Sudbury schools, children are free to direct their education and are guided by their own interests. Sudbury model schools believe that a person's character, rather than a specific body of knowledge, will determine success in life. Although more common for older children, many Sudbury schools offer preschool and kindergarten programs as well (www.sudburynetwork.org).

Of course, homeschooling is also an option. A growing number of mothers choose to educate their children at home in small independent groups. Curriculum resources and social networks abound online. Here is a good place to start: www.homeschool.com.


Lindsay Evans is a freelance writer and teacher at her daughter's Montessori school.
via - Inspired Education