Dr Jordan B Peterson - Dangerous People Are Teaching Your Kids

 

Dr Jordan B Peterson
June 8, 2020

Джордън Питърсън предупреждава в това видео за нагласите в университетите на запад.

Говори за хора, които следват в живота си мисията да подкопаят самата западна цивилизация, тъй като я смятат за корумпирана, потискаща, тиранична и патриархална.

Това са идеолози, които предполагат, че цялата истина е субективна, че всички полови различия са социални понятия и че западния империализъм е единствения източник на всички проблеми в третия свят.

Това са пост-модернистите, които налагат нарастващ и непрекъснат активизъм в колежите.

Те произвеждат тълпи, които яростно и насилствено спират речите на говорители в кампусите, „Полиция на езика”, която пази като нещо свято използването на измислени джендър местоимения и декани, чиято прехрана зависи от налудничавото изкореняване на дискриминация, когато такава не съществува или се среща минимално.

Сега се случва така, че децата ни не ги учат на мислят критично, да пишат ясно или говорят правилно, но така че да следват разрушителния модел на своите учители.

Сега е възможно да се завърши ниво на английски език и никога да не срещнеш Шекспир – един от онези мъртви бели мъже, чиито произведения подчертават нашето общество на потисничество.

За да разберем и да се противопоставим на пост-модернистите, идеите, според които те ориентират себе си, трябва да бъда ясно определени и разбрани.

Първо е тяхното несвещено единство - на разнообразие, безпристрастие (справедливост) и обхват (включване).

Разнообразието се определя не чрез мнението на отделния човек, а от раса, етническа принадлежност или сексуална идентичност.

Безпристрастието вече не е цел за равенство на възможностите, но настояване за равенство на резултата.

Обхватът е използването на квоти, основани на идентичността, за да се постигне това погрешно схващане за равенство.


Всички класически права на запада са смятани за второстепенни в тези нова ценностна система.


Например свободата на словото – най-важния стълб на демокрацията. Пост-модернистите отказват на повярват, че добронамерени хора могат да разменят идеи и да достигат консенсус и разбирателство. Вместо това, техният свят е Хобсов кошмар, на групи с различна идентичност, които непрекъснато воюват за власт.

Те не виждат идеите, които са противоположни на тяхната идеология просто като неправилни. Виждат ги като неделима част от потисническата система, която желаят да изместят. И смятат за морално задължение да задушат и ограничат тяхното изразяване.


После – отхвърлянето на свободния пазар, на самата идея, че свободната и доброволна търговия облагодетелства всички.

Те няма да приемат и признаят, че капитализмът е издигнал стотици милиони хора, така че да могат за пръв път в историята да си позволят храна, подслон, дрехи, транспорт и дори забавления и пътешествия. Тези, които се класифицират за бедни в САЩ, и прогресивно навсякъде другаде, има възможността да посрещнат основните си нужди.

Междувременно, в някога процъфтяваща Венецуела, доскоро плакат на тези радикали, средната класа се реди на опашки за тоалетна хартия.


И накрая – политиката за идентичност. Пост-модернистите не вярват в индивидите, в отделния човек със собствена самоличност и индивидуалност. Според тях ти всъщност си екземпляр и образец на твоята раса, пол или полово предпочитание.

Също така си или жертва, или потисник.

Групата на жертвите никога не може да направи нещо лошо или грешно.
А втората, на потисниците, никога не може да направи нещо хубаво.

Такива идеи за жертвеност, не правят нищо друго, освен да оправдаят използването на сила и да пораждат вътрешногрупови конфликти.


Всички тези идеи, произлезли от Карл Маркс, немски философ от 19 в., който вижда света като огромна борба на класите – буржоазията срещу пролетариата. Грабещите богати, срещу отчаяните бедни. Но където и да се използват идеите му на практика, в Съветския съюз, Китай, Виетнам, Камбоджа, целите икономики се провалят, а десетки милиони са убити.

И тези идеи сега се връщат в нова премяна като политики за идентичност.

Гнилите идеи на пост-модерните, нео-марксисти, трябва да се пратят в боклука на миналото.

Но вместо това те продължават да бъдат ползвани в самите институции, където основните идеи на запада трябва да бъдат разпространявани сред поколенията.

Ако не се спре, пост-модернизмът, ще направи с Америка и целия западен свят това, което вече направи в университетите.


Джордан Питърсън, професор по психология в университета в Торонто.

 

-

Dangerous People Are Teaching Your Kids

You may not realize it, but you are funding some dangerous people. They are indoctrinating young minds with their resentment-ridden ideology.
They have made it their life’s mission to undermine Western civilization itself, which they regard as corrupt, oppressive, and patriarchal.
We rack up education-related debt, not so our children can learn to think critically, write clearly, or speak properly, but so they can model their mentors’ destructive agenda.
Unless we stop it, post-modernism will do to America and the entire Western world what it’s already done to its universities.
Thank you PragerU.com for this video.

Малко за Швейцария по време на Втората Световна

Peter Porumbachanov е много интересна личност, която уважавам и си позволявам да споделя част от негов пост, за да си запазя инфото :)

*

Знаете ли, защо по време на ВСВ Адолф Хитлер поема към Бенилюкса, заобикаляйки Швейцария?
Това отнема време и ресурси на Вермахта, нарушава се принципа на блицкрига и безпорно ядосва фюрера, но той няма избор.

Не, не е защото Швейцария е обявила неутралитет, диктаторите не се съобразяват с подобни аргументи, доказват го почти всички страни в Европа.

Причината е проста – швейцарците нямат стандартен тип армия, която да залегне по някоя линия тип „Мжино“, като французите, за да бъде прегазена от немските танкове.

Хитлер напада всяка свръхсила по онова време, Франция, Великобритания, Съветския съюз и САЩ, и всяка съседна неутрална страна, Дания, Холандия, Белгия, Чехословакия и Австрия; Швейцария остава единствената страна, която успешно възпира нашествието на нацистката военна машина.
Защо?
Многократно през Втората световна война нацистка Германия и фашистка Италия мобилизират стотици хиляди войници, включително моторизирани дивизии, на границата с Швейцария, в подготовка за нахлуване; пускат усилена журналистическа антишвейцарска пропаганда в подготовка за окупация. Но биват посрещнати от стотици хиляди невероятно решителни и добре обучени швейцарски стрелци, готови да отблъснат всеки нашественик.

Просто Хитлер не желае да води партизанска война на труден, планински терен, и войниците му да бъдат посрещани от всеки прозорец на къща и плевник с картечен огън – дори и бабите в Швейцария са били по-добри стрелци от SS дивизиите на Хитлер.

Просто семейните традиции на швейцарците от столетия включват непрестанно и професионално боравене с огнестрелно оръжие.
 Дадох тази кратка историческа справка, която може да е много, много по-подробна, защото фактите са безкрайно интересни

„ЗАЩО МИ Е ДА УЧА МАТЕМАТИКА?“

Из статия от тук.

Джереми Кун – професор по математика – дава отговор на вечния въпрос: „Защо ми е да уча математика? Къде ще намеря приложение на всички тези синуси, косинуси, интеграли и останалите неща от алгебрата и геометрията?“

Математиката те учи да признаваш грешките си

Не само да ги признаеш, но и да продължиш напред и да разрешиш невъзможната задача.

Попитайте който и да е учител какво да направите в случай, че даден проблем не може да бъде разрешен, и той ще ви отговори следното: „Започнете от началото и пробвайте по друг начин. И не се тревожете, че ще грешите, тъй като именно това ще ви разкрие правилния път.“

Математиката ни позволява да мислим няколко стъпки напред

Разрешаването на математическите проблеми е като игра на шах. Всеки грешен или безразсъден ход може да има сериозни последствия.

Дори и най-малката грешка може да съсипе всичко и да се превърне в истинско препятствие по пътя към така бленуваната мечта. Математиката ни учи да бъдем внимателни и отговорни към нещата, които правим.

Съществуват множество теореми, правила и аксиоми, които някога са се смятали за правилни, но вече не. Това означава, че не трябва да се доверяваме сляпо дори и на най-авторитетните мнения, докато сами не се уверим в правотата им. Учените го наричат „резонен скептицизъм“ и математиката ни учи на това.

Никога не се предавайте

Защото ако не разрешите даден проблем, със сигурност някой друг ще го направи.

Училището е място, където - Явор Ганчев

Явор Ганчев .... , според мен най-ефективно е училищните общности да се самоуправляват, да се самоорганизират, да създават предпоставки учениците да си поставят и да преследват собствени образователни цели и да осигуряват, според ресурсите си, среда, която подкрепя инициативата на учещите, а не програмите на МОН

Виж, Елена, училището, такова, каквото го имаме, сега много прилича на затвор - клиентите на институцията са там не по своя воля, нямат никаква власт да определят ежедневната си програма и тези, които работят там (учителите надзиратели) мразят работата си, защото няма атмосфера, в която въобще да може да се изработи нещо. Тази среда тласка всички към дрогата, и наличието на повече специалисти по превенция на дрогата в система, която тласка всички към дрогата, е пълен абсурд.

Не е абсурд обаче, ако обсъждаме всичко друго, но не и реалния проблем. Тогава да, повече специалисти, квалификация на учителите, високи заплати, наказания, дисциплина и прочие BS


....Аз само казвам, че налагането на наказание (изключването в случая) изобщо не докосва причината за проблема, а проблемът е: защо по дяволите най-вълнуващото нещо, което може да ти се случи в училище, е да изпушиш една марихуана?


...И учителите са жертви, само че доколкото са възрастни, те споделят отговорността заради съучастието си в този модел, в който най-интересното, което може да ти се случи в училище, е да се надрусаш


....Градинар Парко....Учителя е там да събуди детето, да го вдъхнови. Така, че да зареже тия наркотици и да се влюби в знанието. Ако не може да го стори, то поне да не пречи.


Елена Петкова Явор Ганчев , имам основание да смятам, че е ОБИДНА за всички - и родители, и учители твоята теза "Най-интересното, което може да ти се случи в училище е да се дрогираш" . Обаче е възможно да греша - би ли обосновал, моля?

Явор Ганчев С удоволствие, Елена - училището е място, където

- учениците не ходят по свое желание, а мнозинството (колкото по-големи, толкова повече) го мразят

- никой няма възможност да учи, каквото иска; това е нарушение на основно човешко право

- всички учат едно и също по едно и също време; това е доказано вредно и няма нито едно научно изследване, което да показва образователни ползи от класно-урочната система; има само административни ползи

- никой няма възможност да се развива с приоритет в посока, в която има желание, талант и възможности

- средата е тоталитарна: ценят се качества като подчинение, мълчание, липса на физическа активност

- липсва разбиране за ценността на уменията за управление и разрешаване на конфликти, и съотвенто липсват такива умения

- чрез негативната система на оценяване се създават хора, зависими от чужда оценка, без способност за самооценка, с чувство за малоценност и страх от провал.

- във връзка с горното, училището е място, където грешките се наказват. Такова място, по предназначение, е място, в което не може да се случва образование и личностно развитие. Случва се затъпяване и цял спектър от психологически проблеми.

- във връзка с горното, в училище са отказани на практика вкички права, които учениците имат по Конституция.

Мога още много да пиша, вие си знаете, че всяко от тези неща е вярно, и че за никое от тях не обичате да се говори, защото на практика сте съучастници в едно мащабно издевателство над деца.

В среда като горната възрастен не би издържал и един час. Освен ако не е учител. Ако искате може да обсъдим нивата на алкохолизъм сред учителите, и дали има връзка с нуждата да удавят в нещо съвестта си.

така че, да, проблемът е точно този, защо ли най-интересното нещо, което може да ти се случи в училище, е да се напиеш или да се надрусаш?

Какво не е образованието - есе на Гаяне Минасян

Идеята, че трябва да знаем по малко от всичко, за да можем "после да си изберем кое е за нас", стои в основата на това, което наричам образователна порнография - образование, което лишава ученето от тръпка, интимност, откривателство и интерес
Гаяне Минасян, Национална мрежа на родителите


Гаяне Минасян
Във все по-разрастващата се дискусия за бъдещето на българското образование ние не можем ясно да кажем какво трябва да се направи, докато не сме наясно какво е и какво не е образованието.
Образованието не е подготовка за бъдещето/живота. Съвременната образователна система е изградена около презумпцията, че "подготвя децата за бъдещето". Тя е машина, която обучава човешките същества да отлагат живота си за неопределеното бъдеще (12 години - цяла вечност за шест-седемгодишното дете на прага на системата). Когато отложиш нещо за достатъчно дълго време, ти го убиваш. Именно за толкова дълъг период системата откъсва децата от собствения им живот. Какво е животът - това са личните преживявания, интереси, любови и радости. Системата подчинява всички тях на едно обучение от военен тип в полза на дефинирани от други хора бъдещи "правилни" преживявания, интереси, любови и радости. Когато завършат, децата са така добре обучени в това, че веднага с готовност отлагат живота си за още по-неопределеното бъдеще (когато "стана пенсионер"). Те го правят, защото са напълно безпомощни нито да си спомнят, нито да си дефинират какви бяха собствените им интереси, преживявания и радости и какво по дяволите искат да правят с тоя живот. Те излизат от училище с отчаяна нужда някой да диктува ежедневието и живота им. Оттук и носталгията на мнозина по училищните дни, когато всичко е било организирано и определено от някой друг - защото са усвоили добре умението да се подчиняват и това са водите, в които се чувстват добре.

Противно на тази система истинското образование (а не системата) е процес, който те свързва със сегашната, а не с бъдещата "действителност"
То е нещо, което поетапно осъществява и заздравява връзката между уникалното ти аз и общия свят, който споделяш с останалите днес. То е нещо, което те прави все по-адекватен на действителността, а не на административните експериментални бълнувания. Трябва да отбележим, че тези, които правят учебните програми в България днес, са хора, които са по дефиниция откъснати от реалността - те се хранят от гарантираното финансиране от други хора, независимо от своето невежество и пълната си непригодност. Те работят в институции, в които всеки може да безобразничи, тъй като няма да носи отговорност - носи я "институцията", защото тя "му е казала да прави така". Там няма никаква обратна връзка от реалността - т.е. живота; тези институции са защитени от реалността парници, в които могат да се развиват всякакви уродства, които иначе биха били изцяло нежизнеспособни.

Система, която те откъсва от собствената ти воля, е система, която краде животи. Ако някой ти открадне действителността и те препрати към бъдещето, той е откраднал живота ти. Не е възможно да се подготвиш за никакво бъдеще, което не си създал сам. Не е възможно да се подготвиш за никакъв живот, при положение че не живееш своя. Защото друг живот на разположение нямаш.

Образованието не е ходене на училище
Образованието не е всекидневно местене на телесни части от дома до една и съща сграда по едно и също време, независимо дали искаш или не. То не е прошнуроване, прономероване, чипиране и стандартизиране на образователни единици (разбирай деца) с цел осигуряване контрол върху присъствието им на поточната линия. Дори когато се води добитък на паша, не се води на едно и също място всеки ден. Насилственото ходене на училище не гарантира нищо друго освен намразване на това училище. Децата не са ни длъжни за това, че голяма част от нас като възрастни сме си избрали живот на роби, в който "всеки ден правим това, което не искаме". Истината е, че мнозина държат децата им да страдат от същото, за да не се окаже, че са се минали така жестоко напълно безпричинно, като кръгли глупци.

Няма естествен процес, който да трае по цял ден всеки ден и да протича по един и същи начин през цялата година. Жизнените процеси са винаги на сезони, циклични, на тласъци с различна интензивност и не преминават по строг график. Днешният високостандартизиран начин на живот е рожба на механистичния възглед за света, дошъл с индустриализацията, който поставя ефективността над живота (но накрая демонстрира възможно най-ниската ефективност). Децата не са ни длъжни, че сме се подчинили на него, и никога няма да пляснат с ръце и да го приемат и дружно да станат "отличници" просто защото ние сме казали така. Колкото и да ги прошнуроваме, стандартизираме и прономероваме, те винаги ще се бунтуват срещу това, като за целта имат два основни начина - или самоунищожение поради усещането за неадекватност на този противен свят, или унищожение на самия свят, защото е противен.

Образованието не е резултати от тестове

Удивителна е готовността, с която учители и родители се хвърлят и подчиняват живота в цялата му сложност, многообразие и величие на вълненията около някаква спорна оценка по спорни предмети, поставена чрез система, създадена от спорни личности. Колко показателна може да е една оценка за това как съм се представил, да речем, на десетгодишна възраст в представлението "попълване на квадратчета" в дисциплина, която в момента няма нищо общо с интересите ми? Ден след ден дресираме децата да изпълняват команди, като наричаме това "учене", и им внушаваме притеснения, стомашни язви и депресии заради неща, които нямат нищо общо с истинския живот. Внушаваме им, че животът е поредица от актове на доказване и получаване на одобрение от страна на някое високопоставено лице. Подчиняваме самооценката им като човешки същества и личности на тесните празни квадрачета, които са буквална илюстрация на кръгозора на образователните чиновници. Нищо чудно, че след време се превръщат в озлобени зверчета или смачкани, изцедени човешки същества! Обсебвайки безобразно цялото им време (целодневно обучение?!) с комплексарско бълнуване за безконечни тестове и оценки, ние им отнемаме всяка причина да обичат този живот, както и да уважават нас - защото, освен че им внушаваме, че животът е гаден, обединяваме сили с неговата гадост, вместо да ги спасяваме от нея, както те интуитивно очакват, че трябва да постъпи един родител. "За тяхно добро" ние сме се превърнали в техни мъчители.

Никой не ме е оценил, за да получа право да се родя (макар че на мнозина достатъчно увредени от образователната система хора им се иска да правят именно това). Никой не може да ме оцени и за да живея. Никой не може да ме оцени, защото на света не се е появявало нищо като мен, с което да бъда сравнена. Състезанията и сравненията имат смисъл само когато са доброволни. Само тогава служат като стимул поради това, че събират хора, които целят високи постижения в конкретна област (защото споделят общи интереси) и могат да се учат един от друг как са постигнали това, което са постигнали. Изпитите и оценките имат място, когато са доброволно пожелани, за постигане на определена, лично поставена цел; на възраст, в която човек може да направи ясното разграничение, че постиженията в дадена област не определят стойността му като човешко същество.

Образованието не е в количеството запаметени данни

Образованието не е данни, а способността да ги осмисляш и да боравиш с тях. Образованието не е усвояването на информация, а способността да създаваш информация. Именно това е, което отличава всички хора, допринесли за развитието на човечеството, от останалите, които консумират техните достижения. Образователната ни система учи на консуматорство не само заради раболепието си пред масовата комерсиализирана култура, но и заради отношението си към знанието като към нещо, което се консумира, а не като към нещо, което се създава. Днес робуваме на съвсем архаично разбиране за знанието; не сме се придвижили на милиметър от мисленето по време на килийното училище, когато великата работа е била самият достъп до информация - че някъде по света има китове, че има чернокожи, че има български букви. Единици са били хората с такъв достъп и важното за провинциална България е било да узнае тези неща. Днес информацията е достъпна отвсякъде в неизмерими количества - не само е отживяло, но е направо невъзможно да я узнаем. Днес трябва да се научим да се ориентираме в нея, да я ползваме и да я създаваме. Това изисква съвсем различна философия за образование от философията за "всестранно развитата личност", която "знае" всичко (но не може нищо).

Системата за образование, основана на запаметяването на информация, трайно инвалидизира децата, защото ги принуждава ден след ден да ампутират от комплексната си личност емоциите и тялото, и оставя само мисленето, при това най-ограничената му част - тази, отговорна за механичното запаметяване и логиката. В училище те нямат право да чувстват (трябва да правят всичко, независимо дали им е приятно или не, дали ги е страх или не, дали го обичат или не, дали ги радва или не) и да се движат (само по 90 минути седмично, в рамките на норматива). Така те излизат оттам инвалиди - емоционални и физически, а оттам и мисловни, тъй като човек не може да измисли нещо смислено, ако е лишен от емоции и физическа енергия и здраве, или поддържа и двете с помощта на химически вещества, наречени лекарства. Мнозина остават инвалиди за цял живот.

Идеята, че трябва да знаем по малко от всичко, за да можем "после да си изберем кое е за нас", стои в основата на това, което аз наричам образователна порнография - образование, което лишава ученето от тръпка, интимност, откривателство и интерес. Оттам тя го лишава и от радостта от достижението на откритието. Това образование разголва наготово и насила обекта на знание подобно на порнографията, която отнема от сексуалността цялата тайнственост и финес, цялата интимност, цялата тръпка и трудност на откривателството и опознаването. Защото, както казва един неназован коментатор по отношение на разбирането на образователната ни система за сексуалното образование, "Жената трябва да е загадка за юношата и младия мъж, а не просто вагина от учебника по биология. Иначе никаква любов не е възможна." (Моля да не ми се приписва първосигнално, че съм против това децата да знаят за секса). Любовта е свързана с откривателството, вълненията и с усилията, положени, за да стигнеш до нещо. Когато нещо ни се разкрие прекалено лесно, да не говорим насилствено, ние нямаме уважение към него. Ето защо знанието без откривателство и без загадка е образователна порнография, която създава не образовани хора с благоговение към знанието, а сертифицирани циници, за които знанието е обект на търгуване, средство за "задоволяване" на по-нататъшните им телесни/житейски нужди.

Образованието не е работа на някое министерство

Никой чиновник не може да те образова. Никоя министерска програма не може да ти гарантира "висок успех" и "качествено образование". Никаква регулация не може да гарантира добри учители. Учител е не този, който е раболепничил в необходимата степен на чиновническите стандарти, за да получи съответната тапия; учител е този, който заслужи да остави трайна следа в живота ти, независимо дали във или извън образователната система. Докато си мислим, че образованието е административен процес, който ще бъде "оправен" от министерството, образователната система ще продължава да бълва хора, които стават именно за това - за административни процеси, послушание и готовност да бъдат "оправяни" от някого.

Истинското образование е непредсказуем и оттам неуправляем процес. То води към нови пътища, непознати земи и ненаписани дефиниции. То е процес, в който сработвам собственото си неповторимо аз с действителността и околните. А за да го сработя, трябва първо да го открия. А за да го открия, трябва да експериментирам със себе си. Ето защо образованието е толкова силно индивидуален процес. Това не означава, че децата нямат нужда от преподаване; това не означава, че няма нужда от учебни предмети; това не означава, че възрастните няма какво да дадат на децата. Означава обаче, че образованието е силно динамичен, а не фиксиран процес; че е строго индивидуален, а не стандартизиран процес; че е постоянен процес, а не еднократно събитие, което завършва с дипломиране. Означава, че никой, включително и вездесъщото министерство, европейските програми и районният инспекторат, не може да ти го гарантира, нито да ти гарантира неговото "качество".

Образованието не е средство за "осигуряване" на бъдещето

Образованието не е средство "да си гарантирам хляба". Човек може да усвои занаят, професия, умения, чрез които да си изкарва хляба, но образованието нито започва, нито завършва с професионалната реализация. Образованието е средство не за професионална, а за личностна реализация. А професионалната реализация е следствие от личностната реализация и само едно от нейните изражения, не обратното. Именно затова е толкова порочен подходът за "изискванията на бизнеса към образованието", който слага каруцата пред коня. Образованието е средство на първо място за самоопределение, а след това - на осмисляне и пресътворяване на живота. Образован е този човек, който, след като намери своето място на света, е способен да създаде нова дефиниция на нещата, а не само да повтори старата. Той ползва старата дотолкова, доколкото му помага в собственото му търсене на дефиниция. За него "учебната програма" не е краят, а началото на образованието.

- - -

В днешно време сме свидетели не на любов, а на култ към образованието. Култ е всяко нещо, което те откъсва от живота, което поставя себе си над него и е готово да му навреди, за да постигне целите си. В какво се състои животът? В радостта, любовта, любопитството, спонтанността, движението, здравето. Днешното образование е противно на живота. То отнема от децата всичко това - то вреди на здравето им (разболява ги от болести на нервна почва, с боклучава храна по училищните лавки, с ограничаване на движението), лишава ги от радост ("какви са тия лигавщини?! Тук се иска дисциплина и отговорност да правиш неща, които са ти неприятни!"), отлага любопитството им за неопределеното бъдеще (когато са "достатъчно отговорни" сами да определят какво да учат). То няма уважение към спонтанните процеси на живота; то се стреми да ги дирижира.

Не е възможно в България да има възраждане на образованието, докато няма възраждане на уважението към живота и личността. Никоя учебна програма, пък била тя и в съгласие с вездесъщите европейски изисквания, няма да донесе желаните резултати, докато не захвърлим ограниченото разбиране за знанието като набор от данни и не възприемем две неща за "образователен минимум": любопитството (което трябва не само да се е съхранило, но и да се e развило у нашите деца на изхода на образователната система) и достойнството като основен белег на човечност - достойнство, което може да бъде съхранено единствено чрез уважение и свобода.

Системата подчинява всички тях на едно обучение от военен тип в полза на дефинирани от други хора бъдещи "правилни" преживявания, интереси, любови и радости. Когато завършат, децата са така добре обучени в това, че веднага с готовност отлагат живота си за още по-неопределеното бъдеще (когато "стана пенсионер").

Истинското образование е непредсказуем и оттам неуправляем процес. То води към нови пътища, непознати земи и ненаписани дефиниции. То е процес, в който сработвам собственото си неповторимо аз с действителността и околните. А за да го сработя, трябва първо да го открия.

източник

Образованието има нужда от революция

Образованието има нужда от революция, не от еволюция: Сър Кен Робинсън и идеите за промяна на глобалното образование
Силвия Андреева, сертифициран Т.У.Р. и Т.У.У. инструктор

Не е лесно да пиша за човек, когото не познавам. Някак ми е странно, но пък е точно навреме. Днес съм на вълната на стандартизираните тестове. Или изходните нива. Или националното външно оценяване. Или матурите. Който както предпочита да ги нарича. На нея съм от известно време и да пиша за някой с идеите на Сър Кен Робинсън в този момент е като светлина в тунела, защото ми дава надежда и мотивация да направя нещо, за да променя нещата. В същото време е като слънчево затъмнение – знаеш, че някъде там има работещи идеи и модели, но българското образование е в сянката на една държава, която подценява народа си.

През 2006-та година Сър Кен Робинсън е поканен да говори на конференцията TED, по онова време провеждаща се в затворен формат за около 1200 участника. Тогава той говори по темата „Защо училищата убиват креативността?“. Няколко месеца след събитието от TED решават да експериментират с качването на няколко от презентациите онлайн на сайта им и една от избраните е тази на Сър Кен Робинсън. Шест години по-късно, през 2012-та, неговата първа презентация все още е най-гледаната TED презентация в света. Свалена над 20 млн. пъти в над 150 държави и продължава да бъде сваляна по средно 10 хил. пъти дневно, отделно от това е постоянно показвана на големи и малки конференции, на работни срещи и семинари по цял свят, с което се предполага, че е гледана от над 200 милиона души.

Защо тази лекция е толкова популярна и какво е значението на нейната популярност?

В нея има две основни теми. Първата е, че всички ние сме родени с естествени заложби да бъдем креативни и системите за публично образование ги подтискат. Втората е, че необходимостта да се култивират такива способности е все по-спешна – поради индивидуални, икономически и културни причини, което налага да преосмислим доминиращите подходи в образованието. Според Сър Кен Робинсън една от причините тази лекция да продължава да пътува из света е, че тези две теми засягат дълбоко хората в личен план. Много хора по света се чувстват маргинализирани от собственото си образование и тази лекция им помага да разберат защо. Втора причина за въздействието на лекцията е, че хората и организациите навсякъде виждат, че настоящите образователни системи се провалят в това да посрещат предизвикателствата, пред които е изправен светът днес и работят усилено, за да открият алтернативни решения. Доминиращите образователни системи се основават на три принципа или предположения, които са съвсем противоположни на това как наистина се живее човешкият живот.
Първо, те насърчават стандартизацията и един тесен поглед към интелигентността, докато човешките таланти са разнообразни и индивидуални.
Второ, те насърчават съблюдаването на правилата и стандартите, докато културният прогрес и постижения зависят от култивирането на въображението и творческия потенциал. Трето, те са линейни и трудно-променящи се, докато курсът на всеки човешки живот е органичен и във висока степен непредсказуем.

В известна степен, тази първа лекция на Сър Кен Робинсън се превръща в точка на сплотяване за един различен разговор за образованието. Разговор, който в последните 7 години става все по-важен.

„Цялата образователна система е един удължен процес за прием в университета“

Целта на общественото образование навсякъде по света е да създава университетски професори – продукт на идеята за академична кадърност. Като деца често сме отклонявани от нещата, които обичаме да правим, с обяснението, че няма да си намерим работа, правейки това. Един от принципите, залегнали в съвременните образователни системи, който Сър Кен Робинсън широко критикува, е йерархията на предметите. Най-високо са поставени математиката и езиците, след това са хуманитарните предмети и в дъното са изкуствата. Коренът на това е назад във времето, когато светът е имал нужда от едни съвсем различни знания и умения на хората, а индустриалният, научен и технически прогрес са били водещи в развитието на обществото. Нашето съвремие е различно. Сър Кен Робинсън не поставя под съмнение важността на тези предмети. Но дали всички хора на планетата имат нужда от това, за да реализират своя личен потенциал?

„Ако не си готов да грешиш, никога няма да измислиш нещо оригинално“

Този цитат на Сър Кен Робинсън стои на видно място в биографията му. Цитатът е от книгата му „Елементът“, която излиза през 2009-та година и е преведена на 21 езика. В основата на книгата стои убеждението, че всеки човек има таланти, които може да развие, но хората не ги използват, дори прекалено малко хора осъзнават, че ги притежават. Книгата разглежда човешките таланти, страстта и постиженията и как срещата на трите прави живота ни пълноценен. В нея има десетки истории на успели и известни личности, изхвърлени от образователните системи, в които са учили, тъй като не са отговаряли на стандартите.

Креативността е толкова важна в образованието, колкото и грамотността и трябва да я третираме със същия приоритет. Децата ще се възползват от шансовете. Ако не знаят – ще измислят нещо, те не се страхуват да грешат. Това не означава, че да грешиш и да си креативен е едно и също, но със сигурност ако не сме подготвени да сгрешим, няма да измислим нищо оригинално. Докато пораснат, децата се научават да ги е страх от грешките. Така управляваме и компаниите. В националните образователни системи грешките са най-лошото нещо, което може да се случи. Резултатът от това е, че обучаваме хората да губят своите творчески способности.

„Образованието е едно от нещата, които оставят дълбока следа в живота ни“

„Всички деца имат таланти и ние ги прахосваме безмилостно“. Училището е място, където децата се учат, че да грешиш е лошо, това се наказва. Как тогава можем да очакваме от тази система да израстнат деца, които са подготвени да живеят в бъдеще, в което не знаем какво ще се случи?

Четири години след особено успешната презентация „Защо училищата убиват креативността?“, Сър Кен Робинсън е поканен отново на TED Global. Темата: „Да предизвикаме революция в ученето“ . В тази презентация той набляга на кризата в човешките ресурси и факта, че се справяме доста зле с това да разкриваме и развиваме талантите и потенциала си. Говори за това колко много хора по света не се наслаждават на това, което правят, а чакат да дойде уикенда, за да „живеят“. Според Сър Кен Робинсън една от основните причини за това е образованието, тъй като то измества хората от техните естествени таланти. Световните образователни системи се реформират през последните години, но това не е достатъчно, това е като да поправиш счупена машина, която ще работи по същия начин. Образованието няма нужда от еволюция, а от революция, от цялостно преобразяване.

„Има неща в образованието, към които сме приковани. Едно от тях е идеята за линейност. Започваш оттам и ако преминеш през пътеката, ако направиш всичко по правилния начин, накрая ще бъдеш осигурен до края на живота си.“ Но животът е органичен, а не линеен. Вероятно кулминацията на образованието е да ни приемат в колеж или университет. Обсебени сме от тази идея, а не всеки иска или има нужда да отиде в университет, може би не сега, а по-късно.

„Колежът започва в детската градина“

Има толкова сериозна конкуренция да вкараш детето си в правилната детска градина, че някои деца дори ги интервюират за това на 3 годишна възраст. Или на 6 годишна възраст. Това се случва и тук, в България, не само в САЩ. Още в крехкото детство започва „стандартизирането“, което води до необходимостта от съответствие. Образователните системи са изградени на принципа на веригите за бързо хранене. Те работят в съответствие със стандартите за качество. Така и нашите деца в училище се измерват спрямо стандарта за качество и се категоризират в система от оценки и профили.

Причината, поради която много деца напускат образователната система е, че тя не храни тяхната душа, енергия, страст... „Образованието трябва да прилича повече на земеделието“, - казва Сър Кен Робинсън, „където всяко училище може да разцъфтява, всяко дете може да разцъфтява. Всеки ден, по целия свят, нашите деца постилат мечтите си под краката ни и ние трябва да стъпваме много леко“.

Долината на смъртта в образованието

Сякаш точно навреме, около месец преди празника, с който отъждествяваме образованието в България - 24 май, се проведе TED Talks Education. Съвсем очаквано Сър Кен Робинсън излезе на сцената. Темата му този път беше „Как да се измъкнем от Долината на смъртта в образованието?“. Дори само заглавието е стряскащо. Долината на смъртта? Тръпки ме побиват преди да стартирам видеото и се питам наистина ли стигнахме до такава метафора.

„Човек е естествено различен и разнообразен, а не съответен“

Статистиката в САЩ сочи, че близо 10% от децата в училищна възраст са със Синдром на дефицит на вниманието. Кен Робинсън поставя това под съмнение: „Час след час децата вършат нискокачествена канцеларска работа в училище – не е изненада, че не ги свърта на едно място“.

Учителката на сина ми на последната родителска среща ми каза: „Досега не съм имала дете като него, което внимава и е концентрирано цели 5 часа“. Вярвам й. Децата, в по-голямата си част, не страдат от психологически заболявания, те страдат от нещо, наречено „детство“. Те просперират най-добре в широк учебен план, който оценява разнообразните им таланти, а не само малка част от тях.

Искрата на любопитството

Когато големият ми син тръгна на училище, в очите му искреше онова любопитство, присъщо като че ли само на детските очи. При всяко ново нещо, което откриваше, искрата заблестяваше и озаряваше личицето му. С навлизането все по-напред в образователната система започвам да виждам как искрата блести все по-слабо, а въпросите се преобразяват в твърдения от рода на „защото така трябва“ и „понеже госпожата каза така“. А уроците стават все по-трудни за разбиране и овладяване...

Сър Кен Робинсън вярва, че ако успеем да запалим искрата на любопитството в едно дете, то ще учи без необходимост от външна помощ. Децата са любопитни по природа, а любопитството задвижва постиженията. Вместо любопитство, това, което създаваме в образованието, е култура на сервилност. Нашите деца и учители биват окуражавани да следват рутинни алгоритми, вместо да стимулират тази сила на въображението и любопитството.

„Няма образователна система в света, която да е по-добра от своите учители“

Учителите са източниците на успех в училището. Но преподаването е креативна професия, добрите учители не само предават информация, те са ментори, стимулират, провокират, завладяват вниманието. Но да си въвлечен в задачата преподаване без да се случва учене всъщност означава, че не изпълняваш задачата си.

Според Сър Кен Робинсън проблемът в образованието е, че фокусът се поставя не върху ученето или преподаването, а върху изпитването. Не че то не е важно, стандартизираните тестове имат своето място, но те не трябва да са преобладаващи, още по-малко – водещи, в образованието. Трябва да са с цел диагностика, да подпомагат процеса, а не да му пречат.

„Човешкият живот е, по своята същност, творчески“

Една от ролите на образователната система е именно да събуди и развие творческите сили, вместо това тя създава култура на стандартизиране.

Това, което всички високоефективни образователни системи по света правят на първо място е, че индивидуализират преподаването и ученето. Разбират, че учениците са тези, които учат и системата трябва да увлече тях, любопитството им, личността и творчеството им. Второто е, че дават висок авторитет на учителската професия. Разбират, че няма да има добро образование без добри учители и те трябва да имат подкрепа и възможности за професионално развитие. Трето, в тези системи отговорността да се върши работата е на училищно ниво. Образованието се случва в училищата между учители и ученици и ако премахнеш тяхната лична преценка чрез наложен режим на централно командване, то спира да действа.

„Алтернативните форми на образование, които имат за цел да върнат и задържат децата в училище, имат някои общи характеристики“ – разказва Сър Кен Робинсън. „Те са персонализирани. Учителите имат висока подкрепа. Свързани са с обществото. Програмите са широки и разнообразни. Ученето се случва в и извън училище. Работят!“ Единствено не е ясно защо се наричат „алтернативни“. Ако всички системи правеха това, нямаше да има нужда от алтернативни форми.

„Истинската роля на лидерите в образованието не трябва да бъде командване и контрол“ – обобщава Сър Кен Робинсън, „тя трябва да бъде контрол на климата, създаване на условия за реализация.“

Долината на смъртта е жива

Долината на смъртта в Калифорния се казва така, защото в нея никога нищо не расте, няма живот, тя е „мъртва“. През зимата на 2004-та там се изсипва проливен дъжд. През пролетта на 2005 г. има феномен - цялата долина е осеяна с цветя. Тя не е мъртва. Тя спи. Точно под повърхността са семена, изпълнени с възможности. Чакащи правилното време, за да се реализират. И както става с органичните системи, ако условията са правилни, животът е неизбежен, той се случва постоянно. Вземете една област, община, училище, променете условията, дайте на хората различна гледна точка, различни очаквания, повече възможности. Грижете се и ценете взаимоотношенията между учители и ученици, дайте на хората свободата да бъдат изобретателни и да внасят нововъведения в това, което правят и в училищата, някога изоставени, разцъфтява живот.

„Срещам се с много хора, които просто не харесват това, което правят.“ – казва Сър Кен Робинсън. „Минават през живота си свикнали с това. Не изпитват удоволствие от работата си, търпят я, вместо да й се радват и чакат почивните дни. Но също така срещам хора, които обичат това, което правят и не могат да си представят да правят нещо друго. Това, което правят, е тяхната същност, те изразяват себе си по този начин. За съжаление вторите са малцинството и има много причини за това, но една от тях е образованието. Образованието измества твърде много хора от техните дълбоко заложени таланти и трябва да ги търсите, трябва да създадете обстоятелствата, за да ги намерите, те често не са на повърхността. Това би трябвало да е една от целите на образованието.“ 


*Сър Кен Робинсън се занимава с проблемите на образованието дълги години. Заемал е редица академични позиции, както и е работил и с много правителства и международни организации за създаването на нови политики и стратегии в образованието. Канен е на много международни събития и форуми по теми за образованието, креативността и иновациите заради влиянието, което има върху аудиторията и идеите му в тези области. Автор е на книгите Out of our minds: Learning to be creative, The Element (преведена на български език) и Finding Your Element (излиза на 21 май 2013). Повече информация на: http://sirkenrobinson.com/

снимка: ted.com

източник

Защо на децата масово не им се ходи на училище? - Колонката на ... - Edna.bg

Защо на децата масово не им се ходи на училище? - Колонката на ... - Edna.bg

Отговаря Богдана Трифонова:

"Защо на децата масово не им се ходи на училище?" - това е реален въпрос на реална майка на реален първокласник. Зададе ми го вчера и аз започнах да трупам отговори – спонтанни, искрени и първосигнални, каквито са и самите деца.


• Защото на децата не им харесва там. Кой обича да ходи някъде, където не му харесва?

• Защото и Пипи не харесва училището, а Пипи си е за харесване отвсякъде.

• Защото и на учителите не им харесва! Ами, така е. И на тях не им се ходи на училище. А когато на учителя не му се ходи на училище, как да стане така, че и на детето да му се ходи? Нали пред децата трябва да има един човек с голяма усмивка и светнали очи, който по най-вълнуващ начин да разказва своята наука? Ако там има отегчен човек с угаснал поглед, няма как да бликнат любов и ентусиазъм!

• Защото не всички учители са като онзи митичен Господин по География от 22-ро, например. Защото той (и онези единици като него) успява да накара и хлапетата, които не се вълнуват толкова от география, да я заобичат така, че да започнат да си рисуват, ей така за удоволствие портрет на Симон Боливар… или картина с цветни точки като образец на аборигенското изкуство. Малко са учителите от този вид!

• Защото чантите са убийствено тежки – 7 кг. в първи клас! Освен ако идеята не е да подготвим нов отбор по вдигане на тежести…

• Защото има поне по три тетрадки от всеки предмет! Объркващо!

• Защото има поне по три различни учебника по един и същи предмет на различни издателства! Объркващо!

• Защото в тетрадките се пише повече и се рисува по-малко!

• Защото часовете се провеждат повече вътре и по-малко вън!

• Защото за кестените е по-приятно да научиш, докато ги събираш, а за гълъбите - докато ги храниш!

• Защото е по-весело, когато чиновете са цветни и стените също. И тази така важна класна стая е хубаво да прилича повече на любимата стая на детето – детската! И никак не е зле да е … хвърчаща!

• Защото е по-хубаво да се учи, докато се играе, а не да се учи, без да се мисли да игра.

• Защото "Защо?" завършва на на "О" и е ужасно важен въпрос, който не бива да се подминава с думите "Пиши и не питай много, много!"

• Защото храната в стола не е вкусна и изглежда странно!

• Защото училището е като… първата любовна среща! Този път цитирам приятел –Георги Тошев, който каза: "Училището е като първата среща - ако този, когото видиш там не те привлича, ако той не те провокира и интригува, дали ще поискаш да има втора среща?" Не. Няма да поискам втора среща. Ще си остана в къщи, няма да вдигам телефона, ще кажа, че "..нещо май не съм много добреее и май… се разболявам… и аз ще се обадя друг път". Да, ама друг път!


Така, че… това са моите съвсем спонтанни отговори на един въпрос, зададен от реална майка на реален първокласник! Вчера!

Защо на децата масово не им се ходи на училище?


Пишете на Богдана на edna@netinfocompany.bg